Моля ви, дайте ми причина да остана!

Аня Петрова

Моля ви, не ме гонете! Умолявам ви, позволете ми да остана тук и да живея. Да, искам да живея, не като повечето ми познати да оцелявам- правете разликата и между тези две понятия. Изстрадвам си тялото, за да бъда полезна по някакъв начин на обществото, но това не е било никога от значение, нали? Виждате човек с талант, ум и мотивация, за това се стараете да го изгоните надалеч, че да вземе да се прослави милата ни родина. Не ме карайте да заминавам и аз, работейки за минимална заплата, с която да изпращам картички на майка колко съм добре и колко съм щастлива. Успяхте да разкарате най-добрите ми приятелки, на път сте да изгоните сестра ми, моля ви, оставете ме тук и нека се опитаме да ги върнем.

„Аз също си мислех, че ще замина да уча и след това ще работя в Народния театър, защото ми предложиха в София, обаче сега, като се замисля, аз не мога две седмици да изкарам, без да се изнервя. Тук е кофти, заради хората, на които аз попаднах, но като устройство и всичко останало са на светлинни години. Да, тропах ги в началото, защото ти е мило и свидно за вкъщи, но после разликата е…ти ще видиш, де” – ти ще видиш. Да, светлината в тунела ми избледнява. Плаша се на колко много места по света мога да отида и има кой да ме приюти за месец-два, докато си стъпя на краката и успея да заживея самостоятелно. Знам, че всички биха се радвали да работя за тях, при положение, че съм изкарала три месеца на двадесет и четири часови смени. Знам, че биха се радвали да работя за тях, защото знам езици. Знам, че биха се радвали да работя за тях, защото, ако не друго, то животът тук  ме научи как да бъда добро и послушно кученце. Тук никой не ми се радва. Единствените критерии, които трябва да покрия, са да блея заедно със стадото и да раздрънквам камбанката на врата си, че да ме следят да не се отделям от пътя. Поне храна да даваха, но и това е трудно постижимо.

Честно казано никога не съм била особено добра ученичка. При вида на математическа задача се свивам на кълбо в ъгъла и започвам да плача, а на тема природни науки – нека просто ги пропуснем. Единственото, в което ме биваше, бяха бягането на триста метра и литературата. Бягането – окей, разбираемо е, така си изкарвах яда- когато нещо ме изнервяше, излизах и тичах, което пък влияеше добре на оценките ми по физическо, но книгите си бяха моята страст. Стараех се до полуда, знаех по голямата част от поезията наизуст, не защото съм искала, просто , след като си прочел всичко над двадесет пъти, няма как да не го запомниш. Четях всички възможни анализи, които мога да намеря. Спечелих второ място в национален конкурс на гимназията ми и грамотата стоеше на входа на училището, редом с всички останали награди. Гордост! Гордост! Но ме заплашиха с изгонване от училището, защото влизам в часовете с кубинки и се обличах по различно от всички.
За едно друго учебно заведение. Наистина не знам как да го кажа по лекия начин, затова ще давам направо – за да получиш сто лева на месец е нужно баща ти да е мъртъв, а майка ти 50% инвалид, както и да изкараш минималния успех, разбира се. Покривам две от три, разбирайте ме, както искате, но аз така и не получих тези сто лева, а прецених, че майка ми е по-важна от тези пари.
Седя на зъболекарския стол и слушам как работници продават кръвта си, защото не могат да изхранят семействата си – не са получавали заплати от три месеца. Това някак си успокоява болката от забити инструменти в зъбите ми. Преподавателите ми казват да не сбъдвам детската си мечта да бъда учителка, защото е гладна професия. Всеки път, щом искам да надам глас, да накарам хората да осъзнаят цената си и да им покажа, че заедно можем да постигнем нещо, пасивният поглед, с който ме удостояват слага още една точка в графата „Защо искам да замина”.

Имам толкова много въпроси, на които не само не ми се отговаря, но изобщо никой не им обръща внимание. Не е като да кажеш, че влиза в едното ухо и излиза през  другото. Не, те направо заобикалят цялото ви тяло. Защо ме демотивирате да уча? Защо се опитвате да подтиснете различното мислене? Защо не ми давате поле за изява? Защо майка ми трябва да работи на четири места, за да оцеляваме нормално? Защо се налага да използвам глагола „оцелявам”. Подритвате ни към чужбина и се гордеете с това. Искам да чуя един човек да каже „Детето ми остана в България и успя!”, а не „Премести се в Германия и мие чинии. Гордеем се !”. Аз съм само на двадесет години, научих се как пасивността ви да ме мотивира, но за какво? Моментът, когато се чудиш дали собствената ти държава се нуждае изобщо от теб, дали с нещо си ценен за хората, с които се разминаваш по улицата, дали някой ще забележи, ако си тръгнеш и никога не се завърнеш. Даже коледните картички спират да се изпращат след време.

Моля ви, дайте ми причина да остана, защото искам. Искам и ще се постарая. Просто ми кажете, че е останало за какво да се боря тук, кажете ми, че са останали хора с буден ум, които биха седели до мен в битки. Не слагайте усмивка на лицето на майка ми, щом засегна въпроса, че може да се преместя в чужбина. Спрете да говорите, че тук нищо не можем да получим и е по-добре да избягаме. Кажете ми, че има шанс моите деца да живеят, а не като майка си да бъдат отритвани. Моля ви като малката кибритопродавачка, защото огънят ми изгасва.